ЗАГУБАТА, ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА ДЕТЕТО- От д-р Бил Уебстър
“Майка ми умря, когато бях на 5 години. Чувствах се като незначителен, сякаш ставах все по-малък и по-малък … толкова маловажен, че можех да изчезна. Много е трудно да се обясни, но вярвах, че по някакъв начин греша. В продължение на години се чувствах така, сякаш бях вън от нещата, въпреки че други не биха помислили, че съм.”- размисли на 35-годишната Сали, която е загубила майка си.
Думите на Сали ни научават, че чувствата на детето, произтичащи от смъртта на родител или сестра, може да не са очевидни за другите. Тъй като детето мисли, че вселената се върти около тях, смъртта може да предизвика безпокойство, което се превръща в “страх от загуба”. Сали, на 5 години, почувствала, че става “по-малка и по-малка” и че може да “изчезне”. Този страх да не бъдеш изгубен и свързаните с това безпокойства за това, че се намираш навън, е често срещано сред децата от всички възрасти.
Децата са засегнати от всякакви значителни загуби и често много дълбоко, защото техните механизми за справянес проблеми се развиват. За да разберем сложността на това как всяка ситуация засяга едно дете, трябва да си зададем въпроса:
“Какво означава ТАЗИ загуба за ТОВА дете, в ТОВА време в живота му?”
Въпреки това е важно да се разбере, че разбирането на детето и реакцията му при смъртта варират в зависимост от възрастта и нивото на развитие. Смъртта, означава различни неща за деца от различни възрасти.
За кърмачетата осведомеността за техния свят е ограничена, така че смъртта на майка се възприема като “липса” или “отсъствие”. Необходимостта на детето е за физически контакт, топлина и последователност, което създава сигурност. Липсата на възпитател представлява заплаха за оцеляването, което води до страхове.
Между около 2 – 4 години едно дете все още няма концепция за трайността на смъртта, но техните страхове са по-многобройни. Карикатурите предполагат, че героите могат да бъдат взривени, прегазени, наранени, но след това просто се изправяйте и отивате в бизнеса си. По същия начин малкото дете може да повярва, че “майката ще се върне” и може да продължи да действа така, сякаш мъртвецът все още е жив. Смъртта е просто “сън”, от който не се събуждат.
Между 5-9-годишна възраст , разбирането на детето за смъртта претърпява друга промяна. Това често е ерата на “магическото мислене”. Виждат, че смъртта идва от външен източник … дявол или ангел, който идва да отведе хората. Те го смятат за някакъв враг или нападател. По този начин децата могат да възприемат смъртта като нещо, което трябва да надделее, като рационализира “ако съм добър или правя правилните неща, ще мога да го обърна”. Ако не направим децата част от това, което се случва, или запазим “тайна”, те предполагат, че по някакъв начин са отговорни, което погрешно възприятие, просто добавя усложнения към техния траур.
Отново, спомняйки си, че говорим за нивата на развитие, както и за актуалните възрасти, между 9 и 12 детето започва да разбира, че смъртта е краят на живота, необратима и е естествена част от живота, а не враг, който краде хората. Стават по-загрижени за последиците от смъртта … “Кой ще се погрижи за мен? Татко ще се ожени ли отново? (и ако да, какво ще се случи с нас?) “Тъй като вече не мислят за себе си като” малки деца “, те могат да представят фасадата на независимост и справяне. Те искат да утешат оцелял родител или член на семейството си, и могат да се опитат да поемат ролите на умрелия. Те искат да бъдат полезни, което може да е наред, но се изисква предпазливост. Прекалено често върху по-малките деца пада ужасна тежест от някой добронамерен човек, който казва: “Трябва да действате като пораснали. Ти си бащата на семейството сега.“
По-големи деца, често се нуждаят от помощ, за да изразят своята скръб, особено за загубата на родител. Изследванията ясно показват, че тийнейджърите имат по-силна скръб, но отчаяно се борят да не я показват. Юношите се намират между зависимостта от детството и отговорността на възрастните, която се надяват да спечелят. Младият човек може да се страхува, че изразяването на дълбока тъга или скръб показва връщане към детската уязвимост, която те устояват стоически. Също така, част от тийнейджърската роля е в конфликт с родителите, така че, когато родителят умира по време на този преход между разчитане и самоопределение, може да има борба. Освен това не се счита за “готино”, да говорим за изчезването на родителите си. Тийнейджърите са изключително загрижени за приемливостта на отговорите си към другите, особено към техните връстници. Ядосани от смъртта, те могат да възприемат отношение “Защо трябва да ми пука”. Може би като самоотбрана, или може би съпротива, младите хора понякога се занимават с безразсъдно или опасно поведение, за да покажат, че не им пука.
Както споменахме, едно дете, което е било лично засегнато от смъртта, ще има многобройни страхове, между които може да са:
Страхът от загубата на другия родител (тогава какво ще се случи с мен)
Страх от заспиване (да не би да се събудя, като майка)
Страх да бъде отделен от родител или сестра
Страх да не бъдете защитени
Страх от споделяне на чувства или емоции с другите
Един тийнейджър казва: “Страхувах се да говоря за това, как се чувствах със майка ми, защото знаех, че ще започне да плаче. Тогава по-големият ми брат ще ме ядоса, че съм разстроил майка си. Затова държах чувствата си във себе си и много скоро се страхувах да кажа нещо на някого.“
Вината често идва чрез четири общи убеждения, изразени от децата:
Смъртта е наказание за лошото ми поведение.
Исках другия човек да умре.
Аз не ги обичах достатъчно. (… така че те са ме напуснали.)
Трябваше да умра. (Често със смъртта на един брат, детето може да чуе, че родителите говорят за починалия с блестящи думи и чувстват, че предпочитат братята и сестри да оцелеят, или може би биха искали да са умрели, а покойникът да е оцелял.)
Специална грижа е необходима, когато говорите с деца за смъртта:
Децата са склонни да скърбят малко по малко, малко по малко. Не очаквайте детето да реагира “по възрастен начин”.
Използвайте език, който е подходящ за възрастта на детето. Опитайте се да използвате конкретен, а не абстрактен език. Започнете разговор. Децата може да не задават въпроси, защото не са сигурни дали ще ни разстроят. Попитайте: “Вероятно сте се чудили за …” и след това опитайте да зададете въпроса, който детето може да поиска. Отговорете на въпросите на детето открито и честно, и дори да няма отговор.
Наблюдавайте как детето може да усеща. Изхвърлете всички страхове, включително безпокойството, че някой друг в семейството им, или самите те също ще умрат.
Уверете детето за мястото му, че семейството все още съществува, и тяхното място в него е точно както винаги.
Церемонии като осветяване на свещ; поставяне на писмо или специален спомен в ковчег; или изпращане на балон с хелий със съобщение, могат да бъдат ефективни ритуали за сбогуване на деца.
Няколко практически насоки:
Когато описвате смъртта на близък човек, използвайте прост директен език.
Бъди честен. Никога не предавайте на дете нещо, което по-късно ще трябва да разбере. Не избягвайте думата “смърт”, защото понякога алтернативите (заспали, изчезнали, на по-добро място и т.н.) създават по-големи трудности в ума на детето.
Позволете на децата да изразят всичките си емоции.
Слушайте децата, не просто говорете с тях.
Не очаквайте детето да реагира незабавно. Бъдете търпеливи и на разположение.
Децата не ще преодолеят скръбта, докато не преминат през всички нива на развитие. На всеки етап има ново познание.
